Вили Кожухарова не е просто жената каучук, но e и една от най-пластичните българки, покорила не само българската, но и много от европейските сцени – и с безумен талант, и с красота. Дълги години тя е № 1 във вариететата. В Германия я познават като Мис Кобрита, в Швеция като Мис България, а в цяла Европа Вили е най-известната жена каучук. Може да се побере в кутия с размери 49 на 49 на 44 сантиметра! „Влизам вътре като в мезонетче”, усмихва се неостаряващата Вили, на която преди месеци бяха сменени двете тазобедрени стави. И продължава с откровен тон разказа си за това как се възпитава толкова силен дух, и такава психическа устойчивост.
- Вили, как се възпитава такъв дух, който да може да устоява така категорично на препятствията в живота? Да оцелява, живеейки..!
- Много хубав въпрос. Духът е много важен за живота, а аз живея, не оцелявам. Човек притежава този дух, може би в моментите, когато е смел и решителен. Ако започне да се двоуми, със сигурност няма да успее. Мечтите се реализират с решителност. Не съм се замисляла откога и как възпитавам този дух в себе си, сякаш така съм родена.

Винаги съм се съпротивлявала

например когато има някаква несправедливост. Никой не ме е учил на това, но то стана отличително за мен. Има моменти дори, в които постъпвам доста грубо, само и само за да е справедливо. Но това е много интересно наистина – откога и как човек моделира нещо подобно в себе си, как може да си определи съзнанието. Може би то се определя от същите закони, каквито има и във вселената. Както има равновесие между петте елемента на вселената, така и човек уравновесява себе си в живота.

- До 24-тата си година сте били учител, след което започва шеметната вариететна кариера, нали така?
- Вярно е, да, бях учител. А после атестационна комисия от компетентно жури ми даде съответната категория – навремето се даваха такива, след като преминах изпит. Когато се явих на този изпит обаче, аз, за съжаление, припаднах – може би защото се стреснах, около мен имаше толкова красиво направени хора, а аз отидох по най-обикновения начин, с едно гимнастическо майо. Чудех се какво ще правя сред всичките тези красиви хора и

от тревога накрая припаднах

Обаче комисията явно е видяла, че съм талантлива и ме оставиха вътре в залата да се успокоя и тогава да се явя на изпита. Викнаха лекар, дадоха ми да пия нещо, за да мога да дойда на себе си. Явих се и ми дадоха четвърта временна категория. Аз мълниеносно блеснах и само след 7-8 месеца се явих отново – на втория етап, след което ми дадоха направо висша категория. Оттам нататък нещата за мен тръгнаха много хубаво и успешно. И дори в момента съм доволна, че не залязох мълниеносно така, както блеснах преди това. Устоях на всичко и продължих напред.



- Как се става жена каучук или Мис Кобрита, както ви познават и по света, която с лекота се побира в кутия с размери 49 на 49 на 44?

- О, то това е най-лесното нещо за мен. Иска се просто малко техника и гъвкавост на ставите. Псевдонимът Мис Кобрита, между другото, ми дадоха в Германия, защото името ми се оказа много трудно за произнасяне там, особено фамилията. Никога не можеха да го произнесат правилно. А аз точно в този момент играех със змийски костюм. Работех с дуо „Браво” /Златка и Николай Копринкови, бел. ред/, много добър певчески дует, които, гледайки ме в този костюм, изведнъж възкликнаха:

“Абе, Вили, ти си направо Кобрита

и знаеш ли колко много ще ти отива!” И тогава конферансието чу това и веднага каза на немски: „Ооо, Мис Кобрита, това върви, това е страшно хубаво!” И така тръгна.

- И пътят от там нататък е осеян с много изненади, измежду които и редица сладки срещи и истории – една от тях, доколкото знам, е със Стефан Данаилов?
- Сладка история се получи наистина. Тогава работех в „Концертна дирекция”, пътувахме с много актьори, правехме смесени програми, беше много колоритно. И един от пътите, след участие в Сливен, отиваме с колегите на сутринта долу в кафенето, за да пием кафе. Там беше и Стефан Данаилов с много голям антураж от артисти. И в момента, в който с колегите седнахме на масата, той тръгна към мен, дойде и ме целуна. А аз бях от срамежливите и стреснато викнах: „Но аз съм учителката”. Беше много смешно. Цялата зала избухна в смях.

А Ламбо отвърна: “Нищо, аз и учителки 
целувам
!”

- С Хачо Бояджиев първата ви среща също е била не по-малко колоритна от тази с Ламбо…
- О, да, наистина. Всъщност, когато го видях за първи път, не го познавах още. Това беше във фоайето на вариетето в Слънчев бряг. Сблъскахме се и той директно ме прегърна и каза самоуверено: „Тя ще ми е следващата любовница”. Не му мислих дълго и му плеснах един шамар. А той отвърна, че е Хачо Бояджиев, пък аз не го познавах дотогава. Впоследствие работихме много заедно, но запознанството ни наистина бе колоритно (смее се).


Тодор Колев оставаше впечатлен от уменията ù

- Какъв беше той като човек? С кои свои качества ви впечатли?
- Мисля, че беше страхотен човек. Спомням си, че тогава имах проблеми с левия крак и той искаше дори да ме заведе при негов познат, който се занимава с мануална терапия. Беше добър и отзивчив. Сякаш умееше да отсява добронамерените хора от тези, които го ласкаеха по фалшив начин. А аз не съм от тези хора – нещо, което той разбра още от самото начало.

- Всички тези срещи безспорно ви правят още по-цветна личност, отколкото сте всъщност. В този смисъл изпускаме ли някой съществен нюанс в палитрата?
- (усмихва се) работила съм и с Коста Цонев. Преди години пък, неговият брат беше режисьор във Видинския театър, а Хачо Бояджиев – директор – тогава обаче, не съм го познавала. Та на Коста Цонев брат му тогава ми казваше: „Виж какво, моето момиче, излизаш на сцената, казваш си: „Аз съм най-хубавата! Аз съм най-добрата! И аз ще си кажа репликите най-хубаво от всички!” – това го запомних още тогава, винаги съм го използвала, тръгвайки на сцената. Сцената винаги ме е зареждала, давала ми е живот, дори и когато съм имала неприятни моменти – дори тогава сцената е замествала, в тия 10 минути, всички тревоги.

- А разочарование имало ли е някога?
- Аз съм работила в друго време. Сега не е добро положението, сега е разочарование. И моите ученички, които съм направила каучук, слава Богу, че са навън, защото тук, в България, просто няма работа за тях. Днес самото отношение е друго, а едно време артистите, хората на изкуството, бяха на почит. Ходили сме заедно на концерти със Стоянка Мутафова, с Георги Парцалев, беше просто невероятно преживяване. Сега артистите творят, а салоните не могат да се напълнят, всичко е изоставено до такава степен, че не мога да го разбера. И това е само в България, никъде навън го няма това положение.

- Споменахте Стоянка Мутафова, а тя, дори на тези достолепни 95 години, е като фурия на сцената, като омагьосана стои.
- Точно така, неслучайно казах, че сцената дава нещо много особено като заряд. Само човек, който не е бил на сцената, не може да го разбере. Но ако някой се е качвал там, само заради хонорара, той няма как да усети магията. А Стоянка – тя просто умира за театъра, обожава го, обича го! И аз обичам сцената – и затова сцената отвръща положително.

- А как сте здравословно? Наскоро сменихте две тазобедрени стави, а това са сложни операции с немалък период на възстановяване, пък от скорошни ваши снимки във фейсбук виждам, че отново сте точно толкова гъвкава и пластична, колкото и преди години?!
- Да, аз наистина имах много труден момент – проблемите първо започнаха с единия, а след това и с другия крак. Не исках да повярвам,

никога не съм си мислела, че мога да бъда прикована

а аз наистина бях така. И не знам защо, но някъде дълбоко в съзнанието си знаех, че отново ще мога да правя всичко, което съм правила през годините. Снимките, за които говорите във фейсбук, са показател за това – те са висша форма на йога. Не е точно каучукът, него тепърва ще връщам и възстановявам, но за съжаление проблемите не са свързани само с тазобедрените стави. Проблемни са ми и коленете. Не знам какво ще правя, времето ми е малко, а аз съм се засилила да правя юбилей – да видим какво ще стане. Гъвкавостта я имам по рождение, да видим какво ще се получи. Засега докторите, при които ходя на тестове, ми гарантират, че ще имам тази подвижност.



- В предварителния ни разговор си говорихме за това как така още не сме в Книгата на Гинес с всичките тези невероятни успехи – защото, оказва се, писанията, че това е вече факт от години по медиите, не са достоверни…
- Да, така се пише от години, добре е, че отваряш този въпрос. Аз действително кандидатствах за „Гинес” – с тенденция да бъда най-възрастният каучук /бях проверила преди това дали е така/. Този жанр по принцип е за млади хора, но те прекратяват кариера много бързо, след което се преквалифицират в асистенти. Все още не съм приета там, но явно в „Гинес” имат някакви специални точки, защото получих отговор от тях, който гласи, че аз съм много млада още?! Е те какво искат, да играя на 100 години каучук?!

- Доста странен отговор, предвид спецификата на жанра и ранното „пенсиониране” на практикуващите го?! От „Гинес” би трябвало да съобразяват това?!
- Да, обаче за тях не е така. Явно има такава точка, свързана с възрастта, знам ли. Даже ми бяха написали да направя друг номер и пак да кандидатствам.

- А случвало ли се е през годините да направите някакъв гаф, да се провалите в някой свой номер?
- О, да, разбира се. Един път например, когато излязох на сцената с цигара в уста. Бяха ми подали един свещник, който да поставя долу на паркета – от който да си запаля въпросната цигара с навеждане от мост. Така започваше моят номер. В този момент обаче, показвайки на всички цигарата – както и илюзионистите показват от всички страни предмета си – я изхвърлям в публиката. В същото време не виждам, че целият оркестър е извадил също по една цигара. Ни най-малко обаче не се стреснах, случват се такива работи. Единственото нещо, което ме е притеснявало, е  един случай, когато трябваше да правя номер във вариетето на Слънчев бряг, след като бях изяла цяла тава с макарони. А аз принципно не се хранех, докато правех каучука – просто защото е много трудно. И идва този последен момент, в който аз трябва да изпия чаша кола, разредена с вода – а макароните вече ми бяха дошли до шията. В този момент от публиката се появява човек с огромен букет цветя – за да замаскирам ситуацията, веднага се затичах към него, грабнах едно цвете с уста и така завърших номера.

Никога не съм се притеснявала от гафове

Случвало ми се е дори на финал да падна – тогава просто завършвам номера в това положение – и самите колеги са ми се учудвали как съм го правела. А аз не мога да го повторя, просто така се е случило.

- Навремето сте имали срещи с Ванга, какво помните от тях днес?
- Тези срещи са емблематични, няма как да ги забравя. Отидох заедно с Борето Гуджунов, а той беше близък с племенницата на Ванга - Красимира. Когато отидохме за първи път в Рупите, за да се видим с нея, сестра й Люба ни посрещна и каза да изчакаме, защото Ванга си почива в момента. И ние седнахме в колата и зачакахме. В този момент обаче пристига Кеворк Кеворкян с цял антураж от телевизията, включително и Невена Коканова, която слезе от друга кола. Те влязоха, разбира се, първи. След това

Ванга ни покани да влезем и ние

Но преди това аз през цялото време си мислех – ако тази жена наистина има такава голяма дарба – дано да знае, че аз не искам по никакъв начин да бъда разкривана пред цялата тази аудитория там. Когато седнах пред нея, Ванга веднага позна историята на името ми, която знаят малцина.

- Каква е тази история?
- Навсякъде пише, че се казвам Виолета, а аз не съм Виолета – чак го мразя това име вече. Тогава Ванга директно ме попита: „Оти маке ти е сменила името, бе? Баща ти ти е измислил хубаво име – Велика”. И тук отварям скоба, че навремето дори си бях правила изчисления на името – и Кобрита много ми отива, но Вили – не. А Велика бе точно като за мен. И сега си давам сметка, че щеше много да ме улесни това. По паспорт сега се водя Вили.

- А предупреди ли ви Ванга за всичките здравословни изпитания, през които преминавате и досега?
- Не. Тя навярно ме е усетила, че не исках да бъда разкривана, и почти нищо не ми каза. А и аз през цялото време тогава точно това си мислех. Като дойде моят ред и Борето ме риташе по крака – да питам нещо Ванга, а аз казах – не, нищо няма да питам. Просто не исках пред всички да говоря. Накрая, малко преди да си отидем,

Боре Гуджунов вади един пръстен и го подава на Ванга

Тя го пипва, връща му го и мен все едно ме прониза стрела в сърцето. Тя отвори очите си – а по принцип беше със затворени очи – и аз видях само една бяла роговица. Очите й бяха съсредоточени към мен. Попита: „Оти забравихте този, умрелият?” Изтръпнах! Наистина имах приятел, който беше починал – а Ванга ме попита защо съм го забравила – и да не го правя, защото той ме обича. И освен това той е взел нещо, което и сега тупа с него Горе. Тогава се сетих, че му бях подарила един часовник, който той бе дал на баща си – часовникът спря в часа на неговата смърт. А пък пръстенът, който Борето й подаде, се оказа на човек, който също си е отишъл след нашата среща – а Ванга просто е направила връзката между него и моя приятел. И сега, като се сещам, направо настръхвам. 

Интервю на Анелия ПОПОВА